Не стават вече чудеса!...
Не стават вече чудеса!...
Земята е застлана с листопада,
тревожни птици някъде крещят,
а ветрове студени от засада
нахлуват и с листата се въртят...
Небето е надвиснало – ще падне
внезапно натежало от мъгли,
смрачава се и тъмно е по пладне
и дъжд противен все вали...
Вали́...
... А хората се молят, но не спира
вали си напоително дъжда –
небето със чадърите подпират,
Живота се покрива със ръжда...
И лесно е в дъжда да се изгубиш
залутан из безкрайната мъгла,
а все по-трудно става да се влюбиш...
А страст да пламне?...
Как ли би могла!?...
И тъй ще е в надвисналото Време
оттук натам, което предстои́ –
то всеки ден по нещо ще отнема
и крие в тия есенни мъгли...
* * *
... Опитвам сам във тоя Свят обречен
аз малко оптимизъм да внеса,
за да изгрее Слънцето... Но вече...
...не ставали, разправят, чудеса!...
Есента
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
