Не стават вече чудеса!...
Не стават вече чудеса!...
Земята е застлана с листопада,
тревожни птици някъде крещят,
а ветрове студени от засада
нахлуват и с листата се въртят...
Небето е надвиснало – ще падне
внезапно натежало от мъгли,
смрачава се и тъмно е по пладне
и дъжд противен все вали...
Вали́...
... А хората се молят, но не спира
вали си напоително дъжда –
небето със чадърите подпират,
Живота се покрива със ръжда...
И лесно е в дъжда да се изгубиш
залутан из безкрайната мъгла,
а все по-трудно става да се влюбиш...
А страст да пламне?...
Как ли би могла!?...
И тъй ще е в надвисналото Време
оттук натам, което предстои́ –
то всеки ден по нещо ще отнема
и крие в тия есенни мъгли...
* * *
... Опитвам сам във тоя Свят обречен
аз малко оптимизъм да внеса,
за да изгрее Слънцето... Но вече...
...не ставали, разправят, чудеса!...
Есента
© Коста Качев All rights reserved.
