Не съм родена роб
Не съм родена роб, не мога да привикна
пред гордостта ми някой прост да сложил е греда,
лицето ми да е червено от плесница,
без род и въздух да са моите деца.
След века пет под турски ятагани
остана кръстът, писани слова.
И вярата - едничка тя спасява,
когато ти нахлузят примка на врата.
Земята, разорана с двата вола -
за хляб и гроб е винаги една...
А черните, продадени душици
под бурена ще си останат кал.
Видяла съм живота си в свещица,
а зърното - единствена пара.
От село съм, садила съм пшеница,
замръквала съм вечер на къра.
Да меся хляб от малка ми показа
една притихнала от черен труд жена,
извезала съм хиляди шевици…
А уродите могат да крадат.
Изправена съм, гръб като топола,
утробата ми дала е живот,
децата ми превърнаха се в хора,
не щат в чужбина, искат своя род.
Не ще да стана роб, душата ми не може
да преклони се пред невежи и крадци.
Ще си отидете, измислени велможи –
земята напоена е със кръв на моите предци.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Геновева Симеонова Всички права запазени
