Небе за бясно куче
Небе за бясно куче
Всяко утро ме ражда и ражда…
на късове пък денят ме краде.
Нощта със смърт ме донажда,
с всеки сън съм в друго небе.
Кръгът е безкраен. И в шемет
въртя се безспир на оста си,
а тъжбите люлчено дремят
и чакат, и молят смъртта си.
Едно такова е... усойно време…
и се сещам за Хамлет (защо ли?)
Да си жив е смут, и е бреме –
бясно куче – търсиш кой да те отрови.
А може под сърцето ми да спи
Небе, родено от самата мен –
дали със мойте сълзи ще вали
когато слезе и ме вземе в плен?
Не искам да ме ражда утро всеки път –
а денят да спре да хапе стръвно.
Нощта (плацебо-репетиция за смърт)
в сън да каже – кога поемаме по "стръмно".
Бясно куче, за смъртта си жадно,
копнеещо покой и кротост навеки,
ала ръмжи срещу Луната хладна -
иска я, за своето небе – да му свети!
Ренета Първанова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ренета Първанова Всички права запазени
