Бурно бе морето,
разбиваше широките силни вълни
в пясъка така немощен - 
на мъчение обречен.
Бягах по брега,
разранена,
стискаща отново в моите ръце една роза трънлива,
не ме плашеше вече природата ѝ дива.
Бягах, търсех някаква утеха,
ала съдбата ми бе толкова проклета..
Отивах ли някъде
или си тръгвах, непоглеждаща назад,
какъв бе този обрат?
Лунната пътека
обрисуваше страшна гледка
и тогава видях твоят силует,
толкова далеч в тъмнината,
може би това бе съдбата.
Бягах по брега,
разранена,
идваща към теб,
очакваща изкупление, 
стискаща все още розата бодлива,
пристигаща толкова щастлива,
ала ти беше просто сянка,
която сърцето ми обърка,
и въртя се още в този затворен кръг,
мрачен, тъмен, печален -
за красота толкова забравен.