Отлагам прошката за оня свят
Невидима е прошката на Господ -
към онзи, който моли за пощада,
навел се да изкрѝви всяка кост
с поклон и кръст пред ужаса на ада...
Притихнал във покоя на умората,
след преходи от дъно - до небето,
човекът не желае вече хората
да кичат със крилата си сърцето му...
И лакоми очи да го изяждат
от яд, че обич може да им върне,
а гладен за любов, изпитва жажда
да пие от живота си - на смъртен...
Той още помни острите ѝм зъби,
с които я захапваха до кокал -
душата му обречена да бъде
робиня на човешката жестокост...
Не ще дочака свойто опрощение.
Едва ли Бог сред глъч ще го дочуе,
въпросът - що е нужно нам смирение?
Буквално все едно, "след дъжд - качулка"...
И някой ден, когато греховете
се трупнат на кама̀ра и тежат,
ще палне свещ на гроба им и с цвете,
би искал прошка чак на оня свят...
©тихопат.
Данаил Антонов
11.07.2024
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
