Със себе си
Широко вратата отворена.
Заспивам почти на терасата -
врабче в полуделите клони
на липово-медното щастие.
Завита с разчолени сънища,
тъгата съвсем остарява -
камила с единствена гърбица,
пустините в мен прекосява.
Докато загубвам неверия
и чакам петли, и разсъмване...
прощавам кошмари, претеглям ги.
Целувки изпращам по въздуха.
Навярно от някъде в нищото,
засвирили в рая щурците ми,
си имат очи и ме виждат,
как Бог и небе не разпитвам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
