В каква безкрайност къпахме се с тебе
Когато правехме от времето разкоши,
забравяхме, че гледа ни света.
Прииждаха в очите ни поройни нощи
и гаснеше засрамена цялата земя.
В каква безкрайност къпехме се с тебе,
че никога не идваше деня?
Той ставаше ненужен, непотребен
в царството на тая тишина.
Когато правехме с времето разкоши,
захласнато то спираше пред нас,
не смееше дори да ни докосне
и чакаше зелена светлина.
А ние, в ръцете с инструменти,
творяхме и творяхме неуморни.
И светеха в очите ни конфетите
на цялата ни млада непокорност.
Изпълваше вселената сърцето си
с тая светлина, и пощуряваше
от щастието, дето от ръцете ни
се раждаше при всяко зазоряване.
Алманах "Нова българска литература"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мариела Пидева Всички права запазени
!!!
