В затъмнение
Хартиено небе,
омачкано от облаци
се извалява в мен
с капки от мастило.
А нощем локвите,
разплискани от дневни стъпки,
утаяват всеки смисъл.
И небето вече е индиго,
надупчено с молив
и запълнено с пясък,
за да не прекопира светлината.
На зазоряване
гуменото жълто слънце
изтрива всеки спомен.
И лъчите са
стрелки към хората,
които се забиват смъртоносно
в грешните посоки.
И е затъмнено,
и все по-кървящо...
Ще се завия с паяжина
и няма да се инкрустирам вече
в отлитащи мухи.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Василева Всички права запазени
