Вечер...
Вечер...
Вечер е...
Някъде далеч зад планината
пада Слънцето, от грижи натежало...
Вече
на небето синевата
повече е в бяло...
Вечер е...
Аз прибирам се във къщи,
като пчела събрал умората
в борбата вечна за насъщния
и Болката, и Радостта на хората...
Вечер е...
... И сенките започват да нарастват -
приемат очертания зловещи,
и мракът се сгъстява, щом угасват
на залеза оранжевите свещи...
Вечер е...
... Но зная аз, че тръпнеща ме чака
една Жена любовно и тревожно:
тя спретнала е Дом от Светлина във мрака,
защото иначе е просто невъзможно!..
д-р Коста Качев
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
