Въглен... Болка... Жарава
Моят живот суче
на времето болното виме.
Куцо, бездомно куче
е моят живот. Гори ме
въгленочерната орис
на ослепяло огнище.
Вечно със вятъра споря.
А той, мечтите разнищил,
с пепел замрежва очите
и ме сурвака с насмешка.
Как да повярва сития
в божата праведна грешка?
Вижте, кучето суче
болното виме на времето.
Само на сън се случва -
кокал му хвърлят, взема го
и с недоволна насита
вълчия глад утолява.
Но се събужда в нищото.
Въглен... Болка... Жарава...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
