11.11.2015 г., 16:33 ч.
Задух
Маранята се спуска като лепкава слуз
и мокри,
мокри гърба на тишината...
Премаляло от жега - мърка в ритъмен блус -
моето куче - проснато във краката ми...
Разнежен самотно - аз обещавам, че ще завали -
все някога - дъжд прохладен и морен...
Той се взира в очите ми, сякаш казва:
– Не ме лъжи!...
Знам, че няма да бъде този следобед...
Само двамата - куче и възрастен мъж...
До нашийника потопени на лятото в океана.
Подрънкват синджирите ни,
подрънкват на дъжд...
Тишината от жажда напуква се...
Но дъжд няма...
© Красимир Чернев Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Стих, който ме заведе там, в лятната мараня.
Самота и тишина,... и надежда! -
Заслушах се в подрънкването на синджирите...
-
"Тишината от жажда напуква се...
Но дъжд няма..."
Харесах, краси! Оценявам го!Сърдечни поздрави!! -
Задух - така осезаем, че побързах да изплувам от океана на лятото, както и от стиха ти.
Уникално и въздействащо!
Поздравления! -
Дъжд няма да вали.
Не ти се вярва? Не ти се вярва?
За капчица сърцето те боли.
Но дъждът го няма... Д.Василев -
Различна поезия. Хубава
-
Има творби,които не се коментират. Уникален си!
-
Такава тишина...До шията. До суша.
И никаква жестокост. Само жажда.
Остатък от привързаност е сгушена
в очите на нашийника с очакване.
Невероятен си!Аплодисменти! -
Хареса ми - особено майсторски изграденият образ на тишината, която от жажда се напуква. Поздравления!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
това се страхувам да се запитам...
Или съм кучето, дето си лае
подир кервана и следва го в края!" /отец Йоан Карамихалев от църквата Света София/
На всички нас подрънкват синджирите, Краси. И вероятно кучетата на онези от нас, които ги имат, дори виждат тези синджири, а ние само ги усещаме. Харесах разсъжденията ти!