Завещание

Дори накрая на света
ще ме обичаш ти, нали,
момиче?
Обичането е като врабче,
което с песен те привлича.
Приличам ли ти на човек,
готов сама да те остави?
Нощта – жена от минал век,
се крие в дъхави дъбрави...
Отричам липсата и плача –
ръцете ти са сякаш още тук.
Напук на времето прогнило,
момчето ще се бори,
ще те чака...
Това ще ти се стори някак
мило...
Забрави ли красивите лета
и топлата вода в Приморско?
Моментите? Щастливите лица?
Дано това не е било позьорство!
Когато се изгубихме в Созопол,
когато се държахме за ръка,
когато бреговете на Ахтопол
и Морската градина на Бургас
оформяха за нас любов голяма,
измама се оказа всяко „Да!“...
Отказа се!
Багажа си събра
и болка по лета̀
ми завеща...