Усещането, че не си роден на подходящото място и в правилното за теб време, често е привнесено. Не го усещаш ти, а възприятията ти. Виждаш само това, което не ти харесва. Значи нямаш зрение за красивото или то липсва. Примиряваш се да обичаш обичаното от околните. Следователно приемаш без да го допускаш, че не съществува друго за обичане. Приспособяваш се и се мразиш, че го правиш.
Казват, че си това, което са мечтите ти. По тази причина преставаш да мечтаеш, а да се съобразяваш. Иначе отпадаш от всички класации на битието и тогава неминуемо идва тромавото и болезнено съзнание за неудовлетвореност и маргиналност; а не искаш да бъдеш мизантроп.
И все пак – нещо непрекъснато ти липсва. Това, за което не говориш. За което не мислиш и не мечтаеш. То си остава у теб като отразяна плът, като капсулиран дух, който никога няма да излезе от бутилката на страховете ти.
Искаш свобода, чест, достойноство и спокойствие. Равноправие – защото хората не са равни нито пред Бога, нито пред природата. Четеш Цицерон и виждаш, че той е смятал законите за божествено творение. Вероятно наистина са такива – Дванайсетте таблици, Мойсеевите закони, Десетте божи заповеди... В тях има по нещо божествено. Но не вярваш в това. Според теб законите са това, което прави хората достойни и равноправни – и едното, и другото в природата не съществуват на индивидуална основа.
И продължаваш да четеш, защото те е страх да мислиш и да мечтаеш – щом законите не се спазват или се спазват избирателно, щом са несъвършени, понякога умишлено незрели и едностранчиви, значи държавата е абдикирала и ти трябва да се бориш сам. И Цицерон се оказва прав – държава щом няма, законите трябва да съществуват в природно състояние.
Това четеш – в автобуса, в метрото, по лицата на хората, в магазина, в службата. Целият живот се разгръща пред теб като книга, която разлистваш по необходимост, а не с желание.
Защото желанията са нещо, което (не) трябва да се премълчава и да (не) се чете. Те са онова, което (не) можеш просто да изживееш сам. Което ти липсва и ще ти липсва винаги. До отчаяние. Или до съвършенство.
© Владимир Георгиев All rights reserved.