Най-сетне я прочетох тая книга. Зачитах я и изоставях, както правех навремето с жените. После тя уж ме търсеше и ме зарязваше, както жените се гавреха с мене. Имаше нещо помежду ни. То беше презрението към любовта.
Ама пак е нещо общо. Макар че звучи кофти.
Не я изоставих. Сложих я на най-ужасно място в библотеката. Зад цели грамади от томове, произведения на видни класици и дори до Енгелс. Така, по-отзад, си стоеше добре. Сбутах до нея и Ленин. Да е на тясно. А отгоре – Маркс. Тежък бетон. Всичките брадати. Зи Зи Топ.
Ама стана тя, каквато стана. Затърсих едно произведение на народния Трендафил Акациев, а тя, неговата книжка, беше по-отзад. Тършувах, псувах, но я намерих. Винаги знам къде какво има, защото предварително и умишлено затирям нещата там, където не им е мястото. Сигурно затова съм още женен. Някой трябва да търпи това. И да ме мрази.
Човек, неомразен напълно, се чувства непречистен отчасти. Не мислите ли?
Не мислите. И аз.
Такаа. Не е прашна, милата ми тя. Одраскана е вляво. Може да съм си рязал ноктите на краката върху нея. Обичам да правя така. Ама едва ли – издадена е преди да придобия този войнски обичай. Значи жена ми я е одраскала, докато е изневерявала с някой съсед и го е халосвала по гърба с книгата и с острите си нокти, защото е нямала друго под ръка да изрази удоволствието си. Това ме натъжи и реших, че е време да я прочета. Не жена ми. Книгата.
– Защо ще четеш книгата, глупако? – пита ме читателят.
– Защото ми се чете, приятелю. – Харесвам мислено всеки читател. Ненормален е, вероятно има нужда да общува със себеподобни.
– Олигофрен си ти. – Читателят настоява да ми обясни почитта си и използва хуманни думи, за да го съобщи. Добавя: – Нищожество си.
– Да – отговарям, – благодаря. След час-два добавям: – Размажи ги другите вместо мен. Бъди себе си, друже.
Понеже е лайно, знае как да го направи.
Ама той не ме чува, защото вече е зает да изхожда нещо друго, например своето съвършенство. Трудно е да повърнеш себе си, когато коремът ти клокочи от липса на личност. По-лесно е да се надрискаш от храната, създала тази липса.
Така се разбирам с всички политици и с някои читатели. Понякога получавам имейли, с които ме обвиняват в содомия. Това е прекрасно. Нелепо, непруденциално, както кзват днешните смешници, европейците, но все пак вълшебно в оня клозетен смисъл на прекрасната неразбираема дума. У нас пруденциално е само отходното. Другото е нормално. Напълно нормално. Чисто. Като изпрани европейски пари. Или джендърски прашки.
И така глупакът, тоест – аз, се заех да прочета това четиво. То се казва „История на инквизицията“, М. Барро е авторът. Не е за преди лягане. Ако има хора, които обожават да знаят как се колят хора и какъв е точно способът за снижаване на нозете в името на Христа, да не четат това. Но все пак е нравоучително. Историята е посветена на великия инквизитор Торквемада.
Той бил готин пич на младини, съвсем нонсексуален, докато му хрумнало, че живее тъпо. Защо ли? Ами почувствал се е еднакъв. И станал религиозен – напук на себе си, та да се разграничи от човещината. Намирам това за възбуждащо. И той е намерил нещо такова, защото е изтрепал половин Испания – кой на клади, кой с горене на крайници, кой със задушаване или обливане с вода, само защото е смятал, че така ще се пречисти тялото. Преди да го изгорят.
Не бивало нечисти тела да се горят инквизационно. Сигурно още тогава са мислели за опазване на чистотата на въздуха и изобщо на околната среда. Представяте ли си сега да се отопляваме с изгорели тела? Хитлер е имал такава идея, но не е успял да я реализира, защото Ева Браун, любовницата му, е убита от него преди той да се самозастреля. Само заради това. В смисъл, че ако беше станало обратното, вероятно Ева би убила ненормалника и щеше да размисли за себе си. Но не би.
Тази стара идея страда, но не е лишена от разум, а само от стръв. Всеки властник има инструмент да инквизира по-различните от него. Но в психиатрията. Когато познатият нам свят се превърне в психиатрично отделение на вселената, ще постъпваме вероятно всички така. Без да знаем, че сме изолирани. От себе си.
Май го правим и сега. Кой вярва, че пенсионерите ще оцелеят с 270 лева на месец? Никой. Но ние им я даваме тази пенсия, както Хитлер е давал по къшей хляб на всеки каторжник. Щедростта няма граници, когато е от злоба сътворена. Затворниците, престъпли закона според правилата на престъпния законодател, харчат по 500 лева на месец от държавния бюджет. Накладка. Кльопачка, демек. Щедра. И те са дали нещо на света.
– И какво искаш да кажеш с това? – пита ме отново читателят. Той е упорит човек, понякога начева да ме ругае. Напълно основателно, разбира се. Но аз му отвръщам:
– Да кажа ли? Да пожелая да кажа? Ха! Та аз съм безсловесен. Затова пиша. Нямам право да говоря.
Той не знае, че живея в затвор. И ми е забранено да общувам с хора. С животни може. Всеки ден по три пъти ми дават помия за ядене и се псуваме с охраната, тя е животинска – охраната, не храната. Затова иде реч. Хортуваме охолно. Най-вече тогава, когато някой се изпикае върху помията ми, преди да я пъхне до отходната дупка в моето влажно мазе. Не е напълно приятно. Във всеки случай не съответства на стандартите на Европейския съюз и на онези други общодържавни пируети на дипломацията, чрез които САЩ успяха да разконспирират зловещата корупция у нас. Тя идела от Русия. Синоптичен внос. По второ направление. През Карпатите и направо – в Стара планина, ли? Нонсенс. Като че ли не сме годни сами да си произведем корупция, санким руснаците са по-горе от нас? Айде бе, аджеба! Обидно, другари американци. Конфуз. Язък. Газ внасяме – корупция не! Имаме гордост. И ний сме дали нещо на света.
У нас зловеща корупция няма. Има само корупция. И прокуратура няма. Само прокурори. Изобщо – формата ни съществува, а зад нея няма нищо тъждествено. Има-нема. Не е зловонно. Добротабилно е. До злокачественост. Клетки сме на демокрацията. Ешафод на правдата. Орган сме. В катедралата на глупостта.
Така отчасти е смятал и Томас Торквемада. Хубава книга е „История на инквизицията“ донякъде. Прочетох я. И съжалих. По същия начин, когато човек съжалява, че се родил рано или късно. Или по-точно не навреме. Андрей Януаревич никога не би я прочел. Казват, че той не обичал да чете, а да го четат. Единственото, което бил прочел, са собствените му обвинителни актове. Начетен човек, един вид, е бил този Вишински. Казват, че бил поумнял на старини. Точно тогава са го затрили своевременно. В Ню Йорк. Като посланик на добрата воля.
Да, един вид убийство на убиеца в името на убитите. Перверзно. Но нищо особено. Само е укорително родоотстъпно. Не бива да умираш, където ти хрумне. Предателско изглежда. И е убедително клеймо.
Средновековието е било тъкмо такова тъмно, мрачно за мисъл и зловещо за разсъдък полувреме. Повечето хора са умирали без смисъл, но с вяра. Сега според мнозина е по-зле – умират люде без вяра и без смисъл. Това навява тъга и докарва диария в творческия смисъл на думата. Тоналността е минорна, ала уместна – живеем свободно и всеки има право да умре, както си иска, а не като преди – да умираш, както не искаш. Не съм чул Светият синод да има становище по този въпрос. Не и публично. Не и след Христа.
Оказва се, че Средновековието е било зловещо и готино битие. Яли били плъхове, казват. И китайците ги ядат днес. Пък са втора ядрена сила в света и държат дълга на Америка. Да не би катериците да са по-вкусни? И те са плъхове. Да не ви казвам къде ги обожават за коронавирусна закуска. Не е в Китай. И не е в Средновековието.
Би било по-хубаво да не е така. Не говоря вече за катериците. Аз тях ги харесвам и без да ги ям – така предпочитам и жените. Но ако някой силно вярва в красивото и доброто, нека да го каже. Да го изрази. Хулителите ще го отрекат. Доброжелателите – също, заради завист и липса на качества. Но ще останат някакви там пет-шест процента съвестни, дето ще изръкопляскат от сърце. Ще се присъединят.
Никак не е малко.
Всяка държава се държи на тези пет-шест процента. Тях ги горят по кладите. Но пък ще огрее, нали? И ще стане светлина.
© Владимир Георгиев All rights reserved.