* * *
Градът мълчеше -
призрачно притихнал.
Тежаха часовете в тишината.
Събрани - като ято черни птици -
накацали край къщата, мълчахме.
Невярващи, че теб те няма.
Съседи - неми, бледи сенки
във унес влизаха при тебе.
И тихо хлипаха във шепите.
Смъртта край нас
невидимо сновеше.
Доволно сита - беше взела трима.
С грабливи нокти
млада плячка сграбчила
под куп от гуми, кръв и ламарина.
Декември виеше във клоните
на старите, замръзнали дървета.
С юмруци бършехме сълзите си.
С дъждовни сълзи плачеше небето.
© Мария Вергова All rights reserved.
