Животът, като вятърната мелница,
премила дните в прах и никого не пита...
А житните зрънца дали последни са?
Месим ли всеки грях във зърнената пита?
И вятърът пречиства ли душите ни
или отвява вечно за стъпките ни спомена,
премятайки безмилостно съдбите ни
към вечер безконечна, без да им прави помен...
Не, аз съм жив, макар да съм нищожен
и мелничните камъни да стържат безпощадно,
ще търся вечно храмът невъзможен,
във който всички спомени ще зазвучат парадно!