***

Jun 23, 2017, 10:32 AM

Poetry » Phylosophy

274 1 8

Животът, като вятърната мелница,
премила дните в прах и никого не пита...
А житните зрънца дали последни са?
Месим ли всеки грях във зърнената пита?

И вятърът пречиства ли душите ни
или отвява вечно за стъпките ни спомена,
премятайки безмилостно съдбите ни
към вечер безконечна, без да им прави помен...

Не, аз съм жив, макар да съм нищожен
и мелничните камъни да стържат безпощадно,
ще търся вечно храмът невъзможен,
във който всички спомени ще зазвучат парадно!

Свързани произведения

Comments

Please sign in with your account so you can comment and vote.

JujuBuju (Миглена Миткова)

2017-06-24T09:00:46+03:00

Да, но рано или късно житото ще свърши. Благодаря, че прочете, Еси!
Веси_Еси (Еси)

2017-06-24T08:48:24+03:00

Животът като мелница, през която минаваме, но въпреки всичко пак оцеляваме... Мъдър стих! Много ми хареса!
JujuBuju (Миглена Миткова)

2017-06-24T00:47:18+03:00

Благодаря, че прочете, Елица!
voda (Елица Ангелова)

2017-06-24T00:35:37+03:00

Тревожни въпроси задаваш, Меги, и търсиш смисъла на живота.
А това докосва...
JujuBuju (Миглена Миткова)

2017-06-23T14:10:13+03:00

Благодаря ти, Силве, прекрасен ден на теб!
Plevel (Силвия Илиева)

2017-06-23T13:31:54+03:00

Замислящо и философско! Хареса ми! Поздрав!
JujuBuju (Миглена Миткова)

2017-06-23T13:05:59+03:00

Много ти благодаря, Албена, хубав ден ти желая!
anabel7 (Албена Димитрова)

2017-06-23T11:54:29+03:00

Меги, тръпки ме побиха докато четях... Толкова истинно, стойностно, мъдро... и решително! Великолепен финал! Прегръщам те!

***

Свързани произведения

Comments

Random works