Като синци небето хвърчила навърви,
отвисоко да гледат, далеч да летят.
Пролетта да съгледат, прегърнат я първи,
че я чака премръзнал сред болките свят.
Хвърли слънцето тънка мъглица - забрадка
и изви над руините глас чичопей.
И въздъхна земята. В почивката кратка,
предвещаваща пролет – божествен елей.
Над перото ми пишещо ангел трепери,
като мене отдавна не е бил щастлив...
С него двама подпряхме небесните двери,
а мълвяха, че слаб съм, побъркан Сизиф. ...