А после нека хората говорят...
Животът ми е низ от стъпала,
редуват се ту нисички, ту стръмни,
до там, където вече съм била,
или отивам само щом се стъмни.
И кой ли сбъркан с кривите длета,
в скалата на живота ги изсече?
Стремглаво падах, учих да летя
и стигах до звездите всяка вечер.
А денем се препъвах все в мечти,
кървяха незарасналите рани
върха достигах може би почти,
но горе е за шепичка избрани.
Крилете си присвила продължих,
поне далеч от глупост, без умора,
последното стъпало – полет тих...
А после нека хората говорят...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
