А публиката? На крака ще бъде...
За маските какво да си говорим?
Щом сценаристът глух е, а и сляп,
мегаломани – всичките актьори,
по-нужни са им от вода и хляб
аплаузите. Публика безлика,
погалваща им Егото на бис,
усмихват се, а стяга ги чепика,
а истина – разсилен и стилист,
кафета носи и до късна доба,
присвита в ъгъла сред дим и прах,
обръгнала на мерзост и на злоба,
единствената гола е сред тях.
Наизустяват роли, думи, рими...
прожектори гаси самата смърт.
Усмихва се: — След мен, "незаменими",
повярвали си май... за кой ли път.
А истината? Някъде е, чисти,
тя, голата – забравена съвсем...
Накрая, ето – всички сме статисти,
последната ни роля – да умрем.
А публиката? На крака ще бъде
и ще мълви: — Той бе велик, голям,
а под сурдинка: — Вече бе осъден,
добре, че пукна! Беше си за там...
Не ще се трогне никой от това, че
там някой си все в роля е живял.
Е, истината скришом ще поплаче,
а после – два на два и камък бял...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
