Във парка на нашето детство
седя си сама на онази беседка,
седя и се сещам за едно другарство
и как сега го дели решетка...
Дочувам  познати смехове,
познати песни, игри невинни,
и ме греят слънчеви усмивки,
и ме галят летни ветрове...
За миг изчезна някъде студът
и отнесе ме мисъл една,
че ми липсват шегите ти
и как във тоя парк

си говорехме със звездите...
В далечината ехтят стъпки...
явно някой като мен -
самотен пътник,
търси своето минало,
оплаква мрачно настояще и
за в бъдеще му липсва сила още...
Вгледах се във мрачината със почуда...
това си бил ти!
Дали не съм луда?!
Не... наистина си ти!
Странен и замислен както винаги,
крачейки угрижен, обладан отпреди...
Извръщаш поглед към същото място... но явно не ме позна...

А беше се запътил към същото минало... неясно..
Но вместо това, продължи ти натам...
загледан в земята..
А в мене трепна душата!
Дали да те повикам?
Но... защо? И какво ще ти кажа?
Да те затрупам с въпроси
и тежки спомени? Не... предпочитам...
да ме забравиш... и без това ни тежи самотата...

и греховете нелепи, и думите слепи...
Ти се изгуби в тъмата...
сълза се отрони и разкъса мечтата ни...
Не сме вече деца,
а просто грешници големи...
Проиграли живота си,
глупци нещастни с души замрели...
Дали ще си простим лудостта... кой знае...
Дали ще променим реалността... едва ли...
Да забравим... ще е добре... дали можем... Не!...
Всеки в различна посока пое...
А там остана... смехът на онези щастливи деца...