...а толкоз дълго от живота ми си тръгва
Сънувах сън.
Бяхме само двама.
(дали за теб си мисля като спя)?
Дали от тази среща ми остана
ръждясалото чувство през деня?
Дойде на пръсти.
Тихо...
и за миг
животът ми наопаки обърна.
Навлезе бързо,
с отработен вик
заби се безболезнено,
подкожно.
Ръката ти
ръката ми докосваше,
във шепата бе стиснал две слова.
Не трепнах от копринената нежност
обичах те,
но...
не така.
Сънувах те.
И пак...
и пак...
...и всяка нощ
си тръгваше по малко,
вторачил поглед в бледата Луна,
подреждаше грижливо свойте тайни.
...а някъде след теб умря звезда.
Една пътека пак остана празна.
От изгрева до края на нощта
ръцете си протягах да те върна.
Дойде на пръсти.
Без излишен шум,
животът ми наопаки обърна.
Навлезе бързо, сякаш
бе куршум.
...а толкоз дълго от живота ми си тръгва.
Та...
тази вечер се разходи във съня,
и...
колкото вселена бе голям.
Ръждивото проникваше в плътта,
но болка нямаше.
Само мъничко срам.
© Анета All rights reserved.
