* * *

Колко искам да извикам – МАМО

колко искам ТАТЕНЦЕ да изрека

но не мога тези думички да кажа,

за това, че във живота съм сама.

Нищо нямам във света огромен

чужда съм на всяко същество

и душата ми кърви, ридае

за любов, за майчино “гнездо”.

Аз не искам къщи и палати,

аз не искам дрехи и пари,

искам само мама да ме гали

и душата ми с това да съживи.

Тя умира всеки ден по малко,

всеки ден душата ми кърви.

Как живея, как обичам още?

Надежда свята само ме крепи.

Ще дойде време, ще си имам майка

и вечер татко във ухото ще шепти:

- Ще бъдем с тебе, о, детенце малко!

И ще заспивам в сънища добри.

Посветено на едно от изоставените деца на България, които чакат своето семейство.