Ако гневът умре преди мишената
По склона неканена слиза мишената.
Открехва вратата ти просто със дъх.
И както стоиш, попритихнал, прицелен
откриваш, че всъщност приличаш на стръв…
Обръщаш обратно на времето мерника
и нервно събличаш на спомена дрехата…
Кога за последно обсебен от делника
дарил си на някого късче от себе си?
Кога безпричинно усмихна се някому
и без да поискаш отплата дори
подаде ръка и предложи приятелство?
Без клетва за вярност мига оцени…
Умира гневът ти… Остава надеждата.
Умира луната… Остава небе.
И става по-тихо. И някак лежерно
нощта се превръща в каквото не е...
Звездите умират… Щурците остават.
По струните кротко пълзи синева…
Светът се усмихва на гледката странна:
Ловец и мишена ръка за ръка…
© Дочка Василева All rights reserved.
