Амнистия? Присъда?

Дадох ѝ време, колкото си пожела.
Очи в очи да бъдем само двете с нея.
Кажи, ти съдбо моя, даваш ли крила,
или изгарям изведнъж, за да не тлея? 

Дарих ѝ сбраните от люде студ и мрак,
огниво дадох ѝ – душата искрометна.
Решавай, скъпа моя, ти кога и как,
звездите нисичко над мене пак ще светнат.

Тя – като мен ръбата само сви уста
и замълча за век. Амнистия? Присъда?
Продума ми в съня: Не ще ти го спестя,
не съм всесилна – всички болки да изпъдя. 

Ти имаш думи – рече. Искаш и крила.
Любов си имаш. Е, каквото е – такава.
До теб е лудост, както вечно е била,
не тебе аз, щурачко, мене ти спасяваш...