Аналог поставен в перспектива (Извън кутията)
/посветено/
Губим ли се или се намираме, не зная. Още ли проблясва нишка - през безкрая - бездната на илюзорното. А ние в двата края - сякаш сме затворници, от външните стени на тази стая... Виждаш ме. Докосвам те. А пред очите ти - стена е. А пред ръцете ми - стена е. Сякаш сме затворници, дори от външните стени на тази стая. Зад гърба ми си - усещам топлина, която радиира само твойто съществуване. От най-невидимата - истинската светлина. Или пък трябва да я нарека - най-висша тъмнина... Нали без черно - бялото не съществува. Нали когато те са заедно - е Цялост. Няма нищо друго... Един мъдрец ми каза - Перспективата не съществува (гледай го пространствено), тъй като не е създадено обратното... Не мога. Не разбирам. Нищо ли не съществува всъщност, принципно... Е, също, да, навсякъде е "има". Мисля че разбирам, но не мога. И от външната стена на стаята - отново е тревогата. Не мога, не разбирам, губим ли се или се намираме... Очите ми са срещу твоите - препречени от стаята. Ръцете ти са къмто моите - обречени на разстояние. Нишката обвързва гърбовете ни, стоплени един от друг - единствени стопяват времето, но имаш право само на усещане. И няма нищо друго... Нишка през безкрая - наобратно - точица. Не се обръщай. Губим го. Намираме се. В край на краищата - по начало... Точно в края на започнатото.
Губим ли се или се намираме, не зная. Още ли проблясва нишка - през безкрая - бездната на илюзорното. А ние в двата края - сякаш сме затворници, от външните стени на тази стая... Виждаш ме. Докосвам те. А пред очите ти - стена е. А пред ръцете ми - стена е. Сякаш сме затворници, дори от външните стени на тази стая. Зад гърба ми си - усещам топлина, която радиира само твойто съществуване. От най-невидимата - истинската светлина. Или пък трябва да я нарека - най-висша тъмнина... Нали без черно - бялото не съществува. Нали когато те са заедно - е Цялост. Няма нищо друго... Един мъдрец ми каза - Перспективата не съществува (гледай го пространствено), тъй като не е създадено обратното... Не мога. Не разбирам. Нищо ли не съществува всъщност, принципно... Е, също, да, навсякъде е "има". Мисля че разбирам, но не мога. И от външната стена на стаята - отново е тревогата. Не мога, не разбирам, губим ли се или се намираме... Очите ми са срещу твоите - препречени от стаята. Ръцете ти са къмто моите - обречени на разстояние. Нишката обвързва гърбовете ни, стоплени един от друг - единствени стопяват времето, но имаш право само на усещане. И няма нищо друго... Нишка през безкрая - наобратно - точица. Не се обръщай. Губим го. Намираме се. В край на краищата - по начало... Точно в края на започнатото.
© Северина Даниелова All rights reserved.
