Автопортрет с шапка от жълъд
Жабите надуват бузи – тишината се дере,
и мъглата се тътрузи над ръждивото дере.
Бълва бялата си пара дракон с призрачни крила.
Златна есенна кошара сто козици разпиля.
Ветровете на талази бръчкат сивия атлаз.
Може ли да го опазим туй, което не е в нас?
Листопадни и безгрижни, без покана – неглиже,
скоро студ ще ни прониже, ще ни стегне във въже.
Там, по кестените, слиза с тихи стъпки есента
и в ефирната си риза крие приказни неща –
голо жълъдче без шапка, трън, мушица и сълза
тупа-лупа – трепна капка върху клонеста бреза.
И нагазихме в дъгата, дето пи от две реки,
разпиля коси от злато изгрев, в облаците скрит.
И сияйна, непозната – Божи райски кът без край
запрегръща ни земята, сякаш беше кичест май.
Може би били сме луди – лудост ли е любовта? –
като жадни пеперуди пихме цвят и светлина.
И да иде тежка зима, няма да ѝ се дадем,
стига обич в нас да има, всякъде ще е Едем.
© Валентина Йотова All rights reserved.
