Аз търся истинското си лице,
загубило се някъде в безкрая,
сякаш е малко, нежно писъмце,
получено отдавна, как, не зная!
Стои на полицата, тънещо във прах
и чакащо с ръце да го отворя.
Да прочета спокойно и без страх
какво с живота трябва аз да сторя?!
Да се погледна в огледалото пред мен,
без да изпитвам болка, отчаяние!
Край мене грее тъй прекрасен ден,
нима ще го отмина със мълчание?!
7.05.2000г.
© Валентина Харизанова All rights reserved.
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
