Балада за една скала
Помня, имах любима скалá –
под градчето, в рибарския залив,
там се виеха морски стъбла,
като приказни цветни воали,
приласкани от юлския бриз
там се спираха гларуси мъдри
и усещах под синята вис
как животът пулсира отвътре,
как прежурят хиляда слънца
под момчешките клепки солени
и морето с хиляда сърца
тласка огън из моите вени…
Там седях, там живях с часове
и за друго не исках да зная,
там, при чудното синьо море
се научих да сричам безкрая,
сякаш Бог още в древна зора
бе разбрал за какво ще копнея
и бе казал „Да бъде скала!
И да бъде момче върху нея!”
***
Аз завърнах се в родния град
след години насам и нататък –
скучноват, уморен непознат –
и потърсих отново скалата,
но уви – там, на морския бряг,
се издигаше лъскава сграда
и засенчваха белия свят
колосални бетонни аркади,
отвисоко се взираха в мен
осемнайсет луксозни етажа,
бе прозрачен басейнът зелен
и от истински мрамор – паважа,
а на входа – пет златни звезди
и шпалир знамена чуждестранни…
В този миг – нека Бог ми прости –
пожелах си да мине цунами.
© Емрих All rights reserved.
