Балада за есенната жена
БАЛАДА ЗА ЕСЕННАТА ЖЕНА
Преди да свикна на дъжда да подразбирам диалекта местен,
тя ще прелее - снопче светлина - в чистилището есенно на парка.
Ще падне във нозете ù короната на някой непокорен кестен.
За нея Господ само ми е дал очи, по-едри и от бременни шишарки.
Ала на женската природа за тайнствата понякога сме слепи.
Но и отчасти посветен във тях дори, запазвам пълното си право,
преди да пийна святата вода от чашките на късните лалета,
да ù припиша птичата бъбривост, набожността на мравките.
И думите, които тя на друг, във нея влюбен мъж, ще каже на ухото,
ще доизмисля. Да ме боцкат ядно - тъй както сламка във сандала.
Камшика да си бия, усетя ли, че с мене е във пъти по-самотна,
щом в тази есенна държава, остане ли сама, се чувства - цяла.
Но хорските, неласкави, прогнози, за брака ми, звучат неоправдани:
че нямало (подобно снежни преспи през април) да оцелее дълго.
Рецептата за щастие ли? Да споделим по равно октомврийското имане:
листата по дърветата - карминени фенери, гердани от ръждиви жълъди.
На пейката, опрели рамена, ще изсуша със дъх възчерната ù грива.
Ще ме погледне тя, а аз ще се облещя - ей с тези две очи - като шишарки.
Над нас два облака ще се целуват, додето с грак, съвсем немилостиво,
не ги осъди гарван рошав пред светлото чистилище на парка...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
