Без любов светът е мила, ад
Мо:
-Окото ти е истинско стъкло,
а с мене нещо сложно става
и питам се в тревогата:”Какво
се срива, пада, не престава?”
Лъки:
-Любовта ни Мо, е още здрава
и това добре го осъзнавам,
но сянката на тъпата забрава
мига не дава да го разпознавам.
Мо:
-Без любов светът е мила, ад,
напомнящ долнопробния вертеп,
от който всичко е в разпад,
а аз не спирам да съм влюбен в теб.
Лъки:
-О, да! Чрез творчеството, Мо, с тебе
и двамата отхвърлихме хомот,
превръщайки го в свидно бебе -
плодът, създал нормалния живот.
Мо:
-Не спирам с това да се гордея -
с пътеката нормална, строга,
защото с тебе се родея,
а Озарение да правя мога.
Лъки:
-В живота си на теб разчитам -
тъждеството ни не натъжава
и него, драги, предпочитам,
защото любовта ни продължава.
Мо:
-Спаси ме ти от тежка дрямка,
когато чувстваше, че си сломена,
издигайки стена пред черна сянка,
че в тъждеството си сгодена.
Лъки:
-Съгласна съм, че сянката неверна
на двама ни докрай дотегна,
но няма да допуснем сила черна,
че във младостта ми ме засегна,
а с теб, в пътеки причудливи,
създаваме следите безметежни,
достигайки до светове красиви
с емоции тихи, но копнежни.
Мо:
-Перото ми сега ти обещава
да пази чувствата велики
и грешки малки да прощава,
разказвайки за нашите прилики.
Лъки:
-Но, Мо, понякога и ти грешиш,
макар че бродим в озарение
и ще ти кажа, но ще ми простиш:
обожавам твойто посвещение.
Мо:
-Стихът ми, Лъки, те обгръща
чрез свойта точна, мила мяра,
а тя чавечност в любов превръща
и става изворче на вяра.
Затуй съм ти безкрайно благодарен -
продукт надежден с теб създавам
и само като солидарен,
приятелството ни признавам.
Лъки:
-Не сме ли, драги, горделиви
с посланието ти последно,
че носи ритми то – тръпчиви,
а те изчезват си безследно?
Мо:
-Философия чрез стих подавам
и в прагматизма аз се вричам -
твоята подкрепа получавам
и с благодарност туй изричам.
Лъки:
-Разбирам, Мо! Кажи тогава,
камбаната за мен ли бие
или реч за всички тука става,
та път такъв да се извие?!
© Валери Рибаров All rights reserved.
