Без повод
Покълнаха мечтите му в леда.
Пропъдени, орисани без повод.
Последната надежда на дъжда,
се давеше в зеницата на Господ.
Пораснаха с размера на любов.
(Така се стига само до небето).
Дълбаха рани, по-добре от гроб.
И нямане по-скъпо от отнето.
Разцъфнаха мечтите, всеки цвят
опраши го по два пъти живота.
Посегнаха, страхливци, да берат,
от чуждата нараждала реколта.
И взеха колко, колко ли пък може
да носи Бог преди да се сбогува?
В зеницата дъждът се разтревожи.
Надеждата се учеше да плува.
© Николина Милева All rights reserved.
