Без заглавие
Познавате ме по- добре от мрака.
Понякога поглъща и мълчи.
Дори на прага обич да ме чака,
лъжа забулва нейните очи.
Луната от високо – не видяла,
подсмива се, отива ѝ. Нали?
Очакваната лястовица, бяла,
без жал убиха думите – стрели.
Катуните на изток са поели,
конете носят циганска душа.
Наивна вяра, в лястовици бели,
напразно решетарката теша.
Смъртта не пита. Идва в миг и ето,
каквото беше, вече е било.
За живите – и сито, и решето –
за мъртвите е ангелско крило.
Коя съм аз – да кажа, да не кажа?
И мене нощем тленното зове.
По -жив от мен е мъртвият и даже,
нетленен – в дъщери и синове.
Ти, майчице, от мъката изтляла,
аз – грешната, за теб ще стана храм.
Дори онази лястовица, бяла.
Утеха и любов за да ти дам.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
