Безбакшишно стихотворение
-----
Дали заради чипия ми нос,
или пък неизменната усмивка —
мъжете ми сервират на поднос
сърцата си, в комплект със вино пивко.
Словата им белеят като сняг,
по-бели и от кърпата през лакът.
Очите им от сутрин чак до мрак
следят дланта ми — с пръсти да изщрака.
Но срещнах мъж — един такъв, висок...
И влюбих се, признавам — как да скрия!
Днес, без да имам нито час във ТОХ,
сервирам му сърцето си в тепсия.
Понякога пристига — за кафе —
и казвам си - усмихна ми се шансът!
Омеквам като плодово парфе,
политам като тапа от шампанско...
Но той си тръгва. Знам, ще дойде пак —
свободни, сепаретата го чакат.
И аз до тях ще чакам явен знак —
поръчката през пръсти да изщрака...
-----
© Станислава All rights reserved.
колоритно!
