Безсъние
Подписах всички протоколи,
безсъниците да затворят в кула,
ала Луната се коколи
в прозореца ми, като жълта дюла.
С едно око огромно бяло,
през тънките пердета все наднича,
дали под вехто одеяло
не съм си легнал с приказно момиче.
Отдавна в приказки не вярвам,
нахалнице Луна с позлата жълта,
и скучни нощи се повтарят,
върви си там по млечното на пътя.
Не си добре дошла, да знаеш,
окръглена до бяло като пита.
Безсъници със лик вещаеш,
съня ми подир тебе само скита.
Открехна утрото вратата,
криле на прилеп вечерта размаха.
Уми в роса лице Зората...
очите ми и тази нощ не спаха...
© Димитър Никифоров All rights reserved.
