В чужбина сме вече,
домът остана далече.
Децата ги няма,
в душата зее страшна яма.
Зова ги, сънувам
и плача, а те са далече.
Вчера от къщи отлитнах,
в мислите вече се връщам
в бедната родна къщурка
с многото болка и мъка.
Чакат ме зная с надежда.
С обич ще ме посрещнат.
Тежка е тази разлъка,
залъкът не се преглъща.
Вместо мен вятърът ги прегръща,
слънцето ги милува,
дъждът ги целува.
Своите рожби да видя,
няма по-свидна мисъл.
© Василка Ябанджиева All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
