В чужбина сме вече,
домът остана далече.
Децата ги няма,
в душата зее страшна яма.
Зова ги, сънувам
и плача, а те са далече.
Вчера от къщи отлитнах,
в мислите вече се връщам
в бедната родна къщурка
с многото болка и мъка.
Чакат ме зная с надежда.
С обич ще ме посрещнат.
Тежка е тази разлъка,
залъкът не се преглъща.
Вместо мен вятърът ги прегръща,
слънцето ги милува,
дъждът ги целува.
Своите рожби да видя,
няма по-свидна мисъл.
© Василка Ябанджиева All rights reserved.
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
