Понякога изплаквам болка в стих.
Прошепвам я без глас като молитва.
Душата ми е храм – прикрит и тих,
а често с взлом вратата му подритват.
Понякога по-малко уж боли –
в олтара на сърцето ми е топло.
Тогава чупя острите стрели,
забити в него подло и жестоко.
Защо ли се оплаквам?! Може би
това е състояние първично.
Благ ангел във ухото ми шепти:
„Повярвай! Ще ти мине. Нищо лично.“