Браздясало ...
Прозорецът. Небето свъсено.
Дъждовни капки по стъклото.
Браздят го мръснолъскаво,
като сълзи, разораващи Живота.
Би трябвало да го измият,
нали след сълзите олеква ...,
но как се мие мръсотия,
която е живота ни запекла?
Как чегърта се вражда,
чиято плесен ни просмуква,
как се лющи алчността,
та семената й да съхнат?
И моретата от давяща завист,
и саловете с потъващи надежди -
от тоз безкраен плужен наниз,
как плетат се сухи прежди ...?
Не! Ще изляза аз навън,
отгоре чадъра ще разтворя
и ще вървя докато съмне -
по светло попадаш и на хора ...
© Валентин Василев All rights reserved.
