Небето ослепяло от светкавици
изгуби облаците бели.
По тъмните заспали улици
само вятърът набира сили.
Стърчат самотно светофарите
и преповтарят чути думи.
Под напора на гумите
асфалтът пука от свои рани.
В такава нощ, сама,
сред гръм и мълнии,
в океан от сълзи,
сред хриповете самота,
тишината удря силно.
Отеква в леденото стъкло
и пак се връща,
да вика с пълно гърло.
© Василка Ябанджиева All rights reserved.
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
