Бяло
Побеля ми в Душата!
Как не спря да вали?
Заличи всичко! Дати,
с тях лицата... почти!
А снегът ме затрупва,
виждам липсват следи
и от Бляна ни, жътвен,
от възторга - тъй Див,
що събужда в Морето,
май задрямал Инстинкт,
да си шепне с Людете,
като в приказен флирт.
И ветрецът го няма,
смут в Полето цари,
а Слова се предлагат,
във житейски Гамбит?
Но светът ще изчезне?
Пък - от теб ме дели,
най - голямата бездна!
После... някакъв взрив,
сякаш гръмва в ухото?
Смях... съседът не спи?
Аз лежа - на леглото?
Ти до мен... и е... Три!
© Ангел Колев All rights reserved.
