Бялото слънце на пустинята
Бяло слънце - пустиня е всичко.
Не харемът е повод за риск.
Ако всеки подреждаше срички,
кой ще язди под синята вис...
Кой ще носи живота на плещи,
сключил рошави вежди в минор...
И напук на уютните вещи,
ще напусне любимия двор...
Малка митница мият вълните
и е жега, почти като в ад.
Стари струни разказват за дните
и възпяват порочния свят.
Че един ли другар е промушен
на Съдбата от острия щик...
Рано падат узрелите круши
в тишината ни скръбна без вик...
Дявол куц ли закле и ориса
на несбъдване крехкия бит -
на живота мъглявият смисъл
в девет грама олово е скрит.
© Димитър Никифоров All rights reserved.
