Българи?
Да бяха хвърлен камък, да умея
от думите да вдигна барикади.
От срам страните мои аленеят!
Един народ сме уж, а ми се гади.
За нещо си там някой каканиже,
доказва си умът и правотата.
На стълб позорен връзва своя ближен,
кал Господ дал и сган – така устата.
По лична карта само и на книга
сме българи – с почти световно его.
Апостоле, дали ти се повдига
и питаш се, като тогава: Де го
народът ти? Сред плюнки и сред хули,
озъбва се..., а уж усмихва мило...
На твоя врат и в моите думи жули
с камшичен срам въжето от бесило...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
