Морето на душата се разплиска
във чашата на сляпата условност
и аз се втурнах смело срещу риска -
опиянена, чувствена, свободна.
Часовникът поглъщаше сърдито
минутите на нежност и тревога.
В стрелките му туптеше неразкрита
надеждата, изпратена от Бога.
Уцели ме нощта със свойта прашка,
по стълбите когато се затичах.
И не пантофката на Пепеляшка
оставих, а сърцето си. Обичах!
© Мария Панайотова All rights reserved.
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
