Деля легло с надеждата, „Че утре...“
(тя нощем свети като църква).
За нея, с всички пръсти, чак до кутре -
държа се, да не се побъркам.
„Че утре...“ тръгва сутрин много рано,
на пръсти – да не ме събуди.
Страхува се, че аз като пираня,
ще я заглозгам в тиха лудост.
Как тъжно остарява се с надежда,
която идва само нощем...
А дните ми – под кукувича прежда
погребват се приживе още. ...