Черноземни
След залеза мъжът – акордеонист,
заспа на тротоара бял, варосан.
Бълнуваше, хриптеше: "Още... Бис... "
Устата му изви се като восък.
А пръстите му криви от наряд,
в конвулсии почукваха бетона.
Изпъстрен от обувки този свят,
танцуваше смъртта му под неона.
И само казват някакво момче
се спряло и извикало от упор:
"Виж, мамичко лежи умрял човек!"
Каскета му бил паднал като купол.
Жената свлякла се на колене
ръцете му опитала да стопли,
но целите борба и битие
побирали се в мръсните му нокти.
Знам някъде надежда се крепи
и драскайки ще станем черноземни,
но дотогава в обич ни слепѝ,
ти Боже, който ни създаде тленни.
© Силвия Илиева All rights reserved.
