Чертата на есенното равноденствие
ЧЕРТАТА НА ЕСЕННОТО РАВНОДЕНСТВИЕ
Аз мога да надипля две по две,
драпериите сини на морето
дордето злата есен разкове
сандъка, в който къта ветровете.
И мога много дълго да мълча,
да се скатавам и да не говоря.
Но скитникът у мене – величав,
примамван е от тъмните простори –
де в бездната се напластява мрак
и миг преди ръба ѝ да прекрача,
заслушала се в дрезгавия грак
на гларуса – самотен и недраг,
готова съм и с него да поплача,
след нас щом не остава даже знак.
© Валентина Йотова All rights reserved.
