Червилото – с отенък полумрак
Бръшлян отровен, тръни и чакъл,
а аз по равно и не съм вървяла,
на ток висок усмихната и в бяло,
какво, че ме изпраща поглед зъл?
Червилото – с отенък полумрак,
дъгата е халката ми оброчна,
отзад напред все някак, но започна,
денят ми поомачкан, но все пак.
На шапката ми юли бодна трън,
магарешки е – много ми отива,
напук и на инат, но съм щастлива,
с хастара на сакото ми навън.
От баба – балканджийката го знам,
че щастие се взема, не се дава,
каквато е съдбата ти - такава.
Не всеки е самотен щом е сам.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
Прегръщам ви, момичета!