Четейки трагедии
Желанията ми увисват вечно в Нищото.
Духът ми болен е от сляпо безразличие.
Куп грозни паяжини лазят по огнището -
до вчера символ на измислено величие.
Фантазиите раждат страшни Демони.
Стремежите ми хилят се безформени.
Отеловците пак душа́т Дезде́мони...
Слугите им са с нови униформи...
Умът ми трескаво пресмята и премисля.
Сонетите на Шекспир все повтаря.
И любовта на Жулиета губи смисъл,
напразно чака я Ромео пред олтара.
Хамлет, уви, задава си безброй въпроси.
За жалост, отговорите безброй са също.
Знам, кръста свой по хълма всеки носи
и всички ние грешници сме всъщност.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
Много хубав стих!...