Четири сезона
Намерих пътека и тръгнах по нея,
отведе ме тя в чудна гора…
Навред омайна, дивна красота,
спираща дъха...
Слънцето ме погали, обля ме топлина.
Стигнах до езеро лазурно, а на брега
видях приседнала девойка млада
да плете венец от пролетни цветя.
Лицето й излъчваше наслада.
Косите й с цвят на стара ръж,
очите й - по-сини от небе,
погледнеш ли я ти веднъж,
в плен остава твоето сърце.
Приседнах тихичко до нея на брега,
заслушах се в нежния и топъл глас
и в този миг прозрях...
Това бе тя – тя бе ПРОЛЕТТА.
Пътеката отново пак ме призова
и тръгнах да вървя през чудната гора.
Стигнах до поле със златни жита,
обляно бе от ярка светлина.
Сред полето съзрях прекрасна девойка.
В една си ръка държеше житен клас,
а в другата - житена ръкойка.
Познах я, това бе тя – тя бе ЛЯТО.
На лицето й грееше усмивка нежна,
в очите й пламък закачлив блести,
смехът й весел над полето се разнесе,
вятърът се заигра с непокорните коси.
Усмихнах се и продължих нататък
сред златните жита вървях,
полюшвани от летен вятър,
вървях и търсих ЕСЕНТА.
Пътеката отведе ме отново в чудната гора.
Но този път различна бе тя...
Застлана с цветен килим от листа,
а дърветата - покрити с есенна премяна...
И сред тях съзрях нея – ЕСЕНТА.
Красива девойка с топли очи и огнена коса,
боса тя танцуваше сред безброй цветя.
Вятърът свиреше мелодия омайна,
дърветата тихо шептяха...
сякаш пазеха нечия тайна...
Поспрях се да се насладя на тази красота.
После тръгнах пак по пътеката позната.
Но отведе ме тя надалеч, извън гората,
до безкрайна, пуста равнина...
А там бе тя – насред празнотата
красива девойка – тя бе ЗИМАТА.
Очите й, тъжни като падащи звезди,
лицето й, белоснежно със следи от сълзи,
в косите й - сребърни отражение на сто луни...
Прониза ме студ, усетих хлад...
Обърнах се и тръгнах назад...
© Ани All rights reserved.
Може би като променливата женска природа...
