Чезнем
Неусетно правият път превърна се в посока грешна,
а преди секунда бъдещето бе красиво.
Светът се дави в ярост неизбежна,
гърчи се, затиснат във хватка уродлива.
Никога не съм се чувствала така далечна!
Започвам да изчезвам, всичко става сиво.
Такава е била съдбата безсърдечна,
от голямата душа човешка да не остане нищо…
Вдишвам въздуха, по-трудно от преди,
вече слънцето тъмнее в мъка.
Ще достигат ли до мен плахите лъчи,
стапяйки кожата нечистоплътна?
Ще успее ли човекът пак да се роди,
да избегне своята съдба безока?
Или пак ще се превърне в звяра отпреди,
пак ще се убие в битката жестока?
2019
© Виктория Георгиева All rights reserved.
Благодаря за коментара!